|
Земя, свобода, синева 26.02.2017
Място: около Кърджали
Малко се забавих с тая нашата история, но понякога макар и спомените да избледняват, пък стават по хубави бе !
Та в тая връзка в края на февруари трябваше да излезем нанякъде. Инак месеца щеше да е пропуснат за клубна дейност, което освен че щеше да си е чиста проба загуба на приятни емоции , щеше и да е дупка в календара на нещата за които си заслужава да се радваш.
И тъй като след подреждане на ангажиментите се разбра кой е свободен се реши нещо традиционно. Нашето традиционно посещение на Пещера в Източните Родопи, близичко до незабравимия ни приятел Минчо Гумаров. Всеки път, щом кракът ни замини покрай него ни обземат весели истори за хортуване и клокочеща топла гозба на печичката му с дърва. Туй е оня домашен уют и спокойствие, що само добър човек може да дари и сподели с теб.
Правим пещерата. Допуска ни в себе си и обвива ни в мрака на вечноста си , сякаш винаги ни е чакала, тъй както майка чака рожбата си. заминала нейде в далечни земи. И ние като градски люде загубени в злободневието на делника , забравили че от земята идем и пак там ще стигнем се чустваме у дома. Прекарваме няколко часа , правим снимкии и после сме при оная гозба за която ви говорех по рано. Вкусен курбан, червено вино, няколко музейни експоната в лагера на Мично, за които все сме пропуснали интересните им истории ни посрещат. Чаша червено вино и .... дали да спра. Че май разказани ни стана за хората, а не пещерите. А тя природата и без хората може, ама ний без нея не можем. Що ми се чине, че сме го позабравили...
Аз ще спра дотук, че само пещерняка мож да ме е разбрал... а осталия свят се чуди за какво се нижат тук думите, но ако Ви докосват – ний мож и да споделим момента с всеки. Щото споделената връзка със Земята , ни връща там къде трябва – близко до нея....
А след гостуването се качихме на близката крепоста. Съзерцавахме полета на орела, над ширналата се водна шир на язовир Студен кладенец. Земята, свободата на полета, синевата на водата. Майката Природа ни даде толкова днес, че само можем да сведем глава и да и благодарим... Толкова много искаме понякога, че забравяме какво ни е дадено....
По тъмно в колата сме изморени. Остава ни въпроса: До сега ли бяхме у дома или там където се връщаме ?
|